Копривщица е основана в края на второто българско царство. Съществуват няколко различни предания в това отношение, но по всяка вероятност най-вярно е това което споделя Найден Геров (виден копривщенски деятел). Според него основателите са били търновски боляри, избягали след падането на столицата Търново през Стара Планина към Централна Средна Гора, покрита с вековни гори. За това свидетелства близостта на езика на копривщенци до този на Търново, както и болярските имена: Радомир, Десимир, Дебелян…

През 1793г. селището бива опожарено за пръв път от турците. До 1810г. това се случва още два пъти. Населението се разбягало, мнозина заминали в Одрин, Пловдив, Казанлък, дори чак и в Бесарабия и Молдова. След последния палеж почти не останали здрави къщи. Всичко било опустошено. Тогава започва подновяването на днешна Копривщица.

Селището постепенно нараства и в резултат на труда, мъдростта, ученолюбието, и високия морал на жителите му то добива значение и влияние дори в двореца на Султана. Броят на жителите му достига през първата половина на 19 в. до 12 000 души в 1 600 домакинства.

„...Заслугите (на копривщенци) през това време за българския народ в стопанска, народностна, езикова и политическа насока са неоценими” – д-р Хр. Кесяков.

„...Благосъстоянията на всички съсловия беше много завидно. Рядко можеше да се посочи бедствена къща. Всеки според силите си се трудеше, всеки беше доволен от състоянието си, за общите работи всеки с готовност се отзоваваше. И преуспяваха общите работи, защото при избори на аази (членове на общината) не се гледаше дали са наши или ваши, а дали са почтени и предани за обща работа.” – Д. Делиделов.

По онова време търговци и занаятчии благоустрояват града и построяват мостове, чешми, черкви, създават културно средище – читалище (наречено по-напред Неофит Рилски , а впоследствие Хаджи Ненчо Палавеев – копривщенски благодетел). Те плащат скъпо на учени светогорски монаси да изписват икони и евангелия на български и да учат децата им на български език. Така израства възрожденското поколение, носител на идеите и духа на борбите за духовна и политическа свобода и оставило дълбоки следи в българската история. Негови представители са: Каблешков, Каравелов, Бенковски, Найден Геров, Йоаким Груев и много още видни личности от по-ново време.